Как травмата се превърна в продукт

„Продават всичко като травма“: как емоционалната ни болка се превърна в продукт – Катрин Роуланд*

В икономика, която възнаграждава изповедта и самoетикетирането, болката вече не е нещо, което трябва да преживееш – а нещо, което трябва да брандираш, продаваш и внимателно да подредиш за показ.

През март 2023 г. д-р Габор Мате, пенсиониран семеен лекар и един от най-уважаваните експерти по травми в света, дръзко диагностицира принц Хари с разстройство с дефицит на вниманието (РДВ) по време на интервю на живо.

След като прочел написаните от „автор в сянка“ мемоари на херцога на Съсекс, „Резервният“, Мате заявява, че е стигнал до „няколко диагнози“, които включват също депресия, тревожност и посттравматично стресово разстройство. Те не са доказателство за заболяване само по себе си, пояснява по-нататък Мате. Вместо това той казва: „Виждам го като нормална реакция на необичаен стрес“.

Това, което Мате прави, далеч не е обичайна клинична процедура: поставянето на диагноза изисква структурирана оценка и достатъчно време с пациента. А публичното обявяване на диагноза повдига очевидни опасения относно поверителността.

Този жест обаче е в пълно съзвучие с вълната от диагностични твърдения и самоетикирането, които заляха интернет и масовата литература, създавайки пространство, където изповедният плам и превърнатата в мемета* (изображение, видео или текст често с хумористичен или ироничен характер) псевдонаука – понякога подпомагани от терапевти, които би трябвало да са по-разумни – са станали почти рутина.

Днес, цяла индустрия се е зародила около идеята, че всичко е травма. Някога разбирана като сблъсък на психиката с истинска катастрофа, сега травмата се третира като лично притежание: нещо, което индивидът може да притежава, да разказва и да експонира според вкуса си.

Това отклонение бележи входната точка към една по-широка културна промяна: превръщането на болката в стока.

Това е видно в #TraumaTok, където в над 650 000 публикации създателите на съдържание се оплакват, плачат и преосмислят лични черти като симптоми – „Перфекционист ли си? Това е твоята травма!“ – за голяма радост на алгоритмите.“

Същата нагласа препълва и рафтовете в книжарниците. Веригата Barnes & Noble изброява повече от 3300 заглавия в категорията „разстройства, свързани с тревожност, стрес и травма“ – от мемоари за изплували спомени до наръчници за изцеление и невро-поп анализи. (Един автор дори нарича травмата  “епидемия-извън-контрол“, която се предава между семейство и приятели).

„Когато всичко е травма, нищо не е травма.“ – Араш Джаванбахт“

Повечето от тези творби обещават духовен подем, ако не и началото на нов живот. Те също така уверяват читателите, че не са сами в усещането си за сломеност от големи и малки предизвикателства (вижте например: „Малки травми: Когато не знаеш какво не е наред, но нищо не ти се струва съвсем правилно“). В аудио формат, подкастът „Даровете на травмата“ разглежда теми, толкова разнообразни като менопаузата, страха от математиката и неавтентичното корпоративно лидерство, докато „Започни да процъфтяваш“ изследва начините, по които съсипаната нервна система диктува избора на партньор.

И във всеки един уикенд най-състоятелните сред нас могат да избират от меню с прескъпи семинари и уъркшопи, посветени на „обезвреждането“ на болезнени спомени и свързването с вътрешното „аз“. За онези, които са готови да похарчат 6200 долара, се предлага седемдневен круиз в Адриатическо море – „Плаване към хармонията“ (Sailing into Alignment), в който Мате изнася лични лекции за дълбокото въздействие на травмата върху нашето благосъстояние.

Травмата, която някога e била предизвиквана от разтърсващо събитие, днес се формира от неизбежните ожулвания на обикновения живот. Тя бива замесена в отлагането, в професионалната апатия и безинтересните емоционални връзки. Тя е причината да „не ни бива в отношенията“; тя е причината да спим твърде много през деня; тя е първопричината за нашето компулсивно гледане на епизоди от „Приятели“ един след друг.

В резултат на това понятието за травма е станало безсмислено. Или както ми сподели психиатърът Араш Джаванбахт: „Когато всичко е травма, нищо не е травма“.

Когато травмата се разшири отвъд катастрофата

„Пишейки по темата в списание Harper’s, британският писател Уил Селф отбелязва: „Една концепция е полезен инструмент за рамкиране на хаоса“. Травмата се оказа изключително полезен инструмент за цялата обяснителна работа, с която я натоварваме днес.

Произлязло от кошмарите и натрапчивите спомени на ветерани от войните, посттравматичното стресово разстройство (ПТСР) е въведено като официална диагноза в третото издание на Диагностичния и статистически наръчник за психични разстройства на Американската психиатрична асоциация през 1980 г.. Първоначално замислено като парализираща реакция към стресови фактори, случващи се извън обхвата на нормалния човешки опит, то скоро бива разширено от клиницисти. Те твърдят, че травматичните спомени се различават от обикновените по начина, по който се кодират, съхраняват и преживяват. Ако не бъдат преработени, те могат да останат в съзнанието дълго време.

През 1994 г. психиатърът Бесел ван дер Колк публикува научен труд за паметта и психобиологията на посттравматичния стрес, който се превръща в основа за неговия бестселър от 2014 г. „Тялото помни“ (The Body Keeps the Score). В книгата се твърди, че травматичните спомени често не са експлицитни (осъзнати). Вместо това те могат да стоят извън съзнателната памет и да се загнездят в сетивните системи на тялото, в крайниците и вътрешните органи.

Представете си някой, на когото са крещели като дете. Години по-късно, макар рационално да знае, че е в безопасност, тялото му реагира автоматично на повишен глас: мускулите се стягат, сърцебиенето се ускорява, стомахът се свива. Ранното травматично преживяване се проявява по-късно като рефлексивна физиологична реакция, задействана дълго след като първоначалната опасност е преминала.

Неговата работа се съчетава с тази на психиатъра от Харвард Джудит Хърман, чиято книга от 1992 г. „Травма и възстановяване“ (Trauma and Recovery) обединява дотогава изолирани нишки от изследвания на травмата. Тя демонстрира, че независимо дали травмата е резултат от бойни действия, сексуално или домашно насилие, или политически терор, нейното въздействие върху индивида следва разпознаваем модел. Тези рани се задълбочават, твърди тя, не само от самото посегателство, но и от това, което следва след него – и начините, по които обществото е склонно да отрича, изкривява и потиска реалността на травмата.

Помислете например за жена, преживяла посегателство от някой, който е в ролята на авторитет. Ако тя в последствие се разкрие, може да срещне недоверие, обвинения или дори сплашване, защото нейният опит влиза в конфликт с динамиката, която позволява такова насилие да се случва.

Работата на Хърман върху хроничната междуличностна травма (като домашното насилие) – за разлика от травмата от еднократно събитие – помага за полагането на теоретичните основи за Ван дер Колк, който изследва начините, по които травмата дезорганизира нервната система, изкривява паметта и разрушава социалните връзки.

“Общият модел за практически всички страдания – от менталните разстройства до физическите заболявания – в действителност е травмата.” – Габор Мате

Макар че теориите на Ван дер Колк днес се приемат почти като догма – особено сред широката публика, първоначално те са посрещнати със скептицизъм от неговите колеги (и оттогава насам са обект на постоянни критики). Той продължава да защитава разширената диагноза „разстройство на развитието, свързано с травмата“, предполагайки, че ранните вреди не представляват просто психологическо нараняване, а стават част от самата структура на личността. Въпреки това усилията му да включи това в Наръчника по диагностика (DSM) остават неуспешни.

Когато разговаряхме, Ван дер Колк описа пренебрежението, с което е била посрещната ранната му работа. „Когато умреш, никой няма да говори за травма“, спомня си той думите, които са му казвали. Но според него дори тази съпротива е доказателство за всеобхватността на травмата. Да не признаеш огромния мащаб на травмата, споделя той, „всъщност е нежелание да се примириш със собствената болка вътре в себе си“.

Днес махалото се е люшнало рязко в другата посока. Според PsychNet (базата данни с научна литература на Американската психиатрична асоциация), терминът „травма“ се появява по-малко от 3000 пъти между 1980 г. и 1990 г., в сравнение с над 66 000 пъти между 2015 г. и 2025 г.. Към духа на времето (zeitgeist) се добавят и вредите от вторична травма, междупоколенческа травма, епигенетична травма, екологична травма, травма на привързаността и, разбира се, сме „травма-информирани“ за всичко.

Дори Ван дер Колк признава парадокса, който това изобилие създава: травмата, казва той, е едновременно „извънредно събитие“ и „изключително често срещана, следователно — нищо извънредно“.

Част от този нарастващ интерес е логичен предвид близкото ни минало. Преминахме през равносметката на #MeToo и ужасяващата динамика, довела до Black Lives Matter. Опитахме се да очертаем контурите на самотата си, засилена по време на пика на Covid, и се задъхвахме от многобройните начини, по които обществото предава всички ни — мъже, жени и деца: никой не беше е пощаден.

Въпреки това, последствията се представят като едновременно трайни и всеобхватни. Теоретизира се, че травмата сега дебне като скрития зародиш на сърдечни заболявания, рак, автоимунни разстройства, злоупотреба с вещества и неконтролируема тревожност.

„Общият модел за практически всички страдания — ментални разстройства, физически заболявания — в действителност е травмата“, заяви Мате през 2021 г.. В своите бестселъри по теми, толкова разнообразни като разстройство с дефицит на вниманието (РДВ), пристрастяването и как токсичните социални ценности са превърнали самата идея за „нормалност“ в патологично състояние, Мате доразвива този възглед: всеобхватните проблеми сигнализират не само за нарастващо индивидуално страдание, но и за провала на системите, които са ни лишили от способността да се свързваме и да се справяме.

Болката е част от живота, но устойчивостта също.

Мнозинството от американците са преживели събитие, което попада в психиатричните параметри за травма, казва Джаванбахт, който ръководи Клиниката за изследване на стреса, травмата и тревожността към Медицинския факултет на Държавния университет „Уейн“. „Говорим за нападения, обири, изнасилвания, стрелби, излагане на военни действия, сериозни автомобилни катастрофи, животозастрашаващи заболявания“.

И все пак, това масово излагане на стрес не се превръща непременно в трайна инвалидизираща последица. Разпространението на посттравматично стресово разстройство (ПТСР) сред възрастните американци в рамките на целия им живот варира малко под 7%. В книгата си „Изплашени“ (Afraid) Джаванбахт описва работата си с бежанци, оцелели след мъчения и служители на първа линия – и отбелязва, че при такива групи процентите се покачват значително. „Но средностатистически“, казва той, „в популация, която не е била подложена на ужасяващи военни действия, дори когато настъпи травма, това не означава, че сте сломени“.

След 11 септември професионалистите очакваха масови психологически последици в Ню Йорк, като градът беше залят от ресурси и специалисти. Федералната агенция за управление на извънредни ситуации (FEMA) предостави над 150 милиона долара под формата на безвъзмездни средства за кризисно консултиране и програми, целящи да облекчат страданието. Но вълната от нуждаещи се така и не дойде, казва клиничният психолог Джордж Бонано, който ръководи Лабораторията за загуба, травма и емоции към Педагогическия колеж на Колумбийския университет. „Почти никой не ги потърси“, споделя той. За Бонано този случай е ярък пример за начина, по който сме склонни значително да надценяваме ПТСР за сметка на това да оценим вродената си способност да се възстановяваме.

„ПТСР е това, което се случва, когато травматичният стрес не си отива, когато той ни трови, разраства се и накрая се стабилизира в едно по-трайно състояние на дистрес“, пише Бонано в книгата си „Краят на травмата“ (The End of Trauma). Но самите събития са слаби предиктори  за техните емоционални последици. И травмата, и ПТСР са „динамични състояния с размити граници, които се разгръщат и променят с течение на времето“.

Бонано е прекарал десетилетия в изследване на другата страна на травмата: фактът, че повечето хора, дори след като са претърпели насилие или бедствие, ще се възстановят сами с времето. Макар че устойчивостта е също толкова трудна за предвиждане, средностатистически ние клоним към това да бъдем експерти в собственото си изцеление. Ако всички бяхме пазители на погребана травма, придобита в живота ни или предадена през поколенията, „ние дори нямаше да сме тук“, казва Бонано. „Просто щяхме да бъдем най-безпомощната раса от същества на Земята“.

По-интересният въпрос, според Ван дер Колк, е какво стимулира оцеляването. За човека, който е бил малтретиран или подложен на ужаси, най-интригуваща е способността му да преодолява и да продължава напред.

„Това е нещото, което наистина ме държи в тази сфера“, казва той, „когато разбера какво се е случило с хората. Боже мой, вие все още сте тук. Не сте се самоубили. Опитвате се да бъдете добър човек“.

“Ако ме последвате, ще бъдете спасени”

Според Ван дер Колк, травмата става проблематична, „когато се превърне във ваша идентичност или ваше алиби“. Но в днешната популярна култура тя често се представя точно като такова нещо: едновременно раната, която ни дефинира, и картата, обещаваща пътя ни обратно.

Някога обвита в срам, травмата се е придвижила от „стигматизиране към романтизиране“, казва Джаванбахт. Тя е съвременното „пътуване на героя“, подпомогнато от процъфтяващ пазар и алгоритми, които възнаграждават рецитирането на нашите нещастия.

В нашата светска епоха изравянето на болката ни за публична консумация замени слизането в подземието и пътешествията, изпълнени с опасност и храброст. Героят не е Одисей или Орфей, а оцелелият, който намира смелост да разкаже своята история; и това, което някога е било трагедия, се е превърнало в продукт.

„Те продават тези трагедии“, казва психотерапевтът Антониета Контрерас относно множащите се възможности, угаждащи на болката ни. „Продават всичко като травма. „Ти си прекършен и ако ме последваш, ще бъдеш спасен“.

Обещанието винаги е едно и също: можем да бъдем изцелени, можем да триумфираме, можем да се възвисим.

“Склонни сме да издигаме на пиедестал хората, които са страдали от чужда ръка.“ — Никълъс Хаслам

Травмата се е превърнала във вид културна валута, която рискува да патологизира ежедневния ни опит и да ни наложи идентичност, която е „добродетелна, но безсилна“, пише психологът Никълъс Хаслам от Университета в Мелбърн. По дефиниция травмата е нещо външно – разрив, който разкъсва това, което си представяме като иначе непрекъснат живот. 

Поради тази причина, споделя Хаслам, тя може да изпълнява психологическа функция, като придава смисъл на чувствата на дистрес, зацикляне и объркване, които всички изпитваме в живота.

Нещо повече, казва той, тя внушава усещане за почетен знак: „Склонни сме да издигаме на пиедестал хората, които са страдали от чужда ръка“.

Когато попитах Бонано защо според него хората се вкопчват в самоналожените етикети на травмата, той призна, че има циничен поглед върху нещата. „Мисля, че това е извинение“, каза ми той. „То отнема личната ни воля и премахва отговорността. Не съм аз. Аз бях травмиран. Затова се държа по този начин“.

Контрерас вижда в тази тенденция известно ниво на претенция за привилегированост, при която индивидът, чрез публичното изповядване на своята история, на практика се имунизира срещу всякаква критика. Това предлага печат за валидация, като същевременно предоставя „лесен изход от трудностите, които животът ни поднася“.

Визията за травмата, изразена от Мате и други, е дълбоко привлекателна. Демонстрирайки етикета, човек става невинен. Държа се грубо, безотговорно или егоистично не заради някакъв дефект на характера, а заради подсъзнателни болки, които диктуват действията ми. Този възглед е това, което Джаванбахт описва като „вторична полза“ от самоетикиране с „травма“-та.

Ние сме създания, които търсят смисъл, казва той; по презумпция прибягваме до повествователни обяснения, за да внесем ред в живота си. Травмата предлага начин да рационализираме „нещата, които ни тревожат, и понякога ни дава извинение за липсата на способност да функционираме”.

“Болката е начинът, по който е устроен светът”

Съществува парадокс, който инфлуенсърите и техните последователи рядко предвиждат: колкото по-здраво се вкопчва човек в раната, толкова по-тесен става животът му. Нещо повече – изследванията сочат, че етикетирането на дистреса като проблем с психичното здраве води до реално засилване на симптомите. Самият етикет се превръща в разрушителен фактор.

Макар че по-откритото говорене за нашите лични болки повиши осведомеността относно психичното благополучие, то не ни направи по-здрави. Напротив, както ми сподели Контрерас, това задълбочава усещането ни за поражение. Това не означава, че болката е неоправдана – особено за по-младите поколения, които се справят с дигиталното отчуждение, екологичния упадък, обтегнатите социални връзки и разпадането на структурите, които някога обещаваха някакъв път нагоре.

„Хората мислят, че това е травма“, казва тя. „Но не, това е болка, а болката е начинът, по който е устроен светът.“

“Травмата се е превърнала в привилегирования идиом, чрез който се изразяват индивидуалното и колективното страдание.“ — Дидие Фасен и Ришар Рехтман

Друго непредвидено следствие: докато травмата насища културата ни, тези, които са най-тежко засегнати, биват засенчени от онези, които са най-активни в споделянето. Онлайн демонстрациите на дистрес, твърди Джаванбахт, рискуват да омаловажат страданието на хора, които са претърпели наистина парализиращи вреди.

Той подчертава: „Колкото оцелели от мъчения, колкото бежанци, колкото ветерани, колкото пожарникари, колкото хора, идващи от крайна бедност, сте видели в TikTok или социалните медии да говорят за своята травма?“

Вместо това, отбелязва той, чуваме гласовете на онези, които имат „времето, ресурсите и усещането, че са достатъчно важни, за да споделят своята славна травма с другите“. Привилегированите получават трибуна и достъп до терапевтични ресурси, докато системното страдание бива изтласкано още по-далеч в периферията.

Коментарите на Джаванбахт съвпадат с наблюденията от социалните науки. В своята остра критика „Империята на травмата“ (The Empire of Trauma) антропологът Дидие Фасен и психиатърът Ришар Рехтман твърдят, че травмата е престанала да бъде просто медицинска или психологическа диагноза и се е превърнала в морална и политическа категория.

„Травмата“, пишат те, „се е превърнала в привилегирования идиом, чрез който се изразява, признава и управлява индивидуалното и колективното страдание“. Като морална категория, тя определя кой заслужава както ресурси, така и съчувствие. Да бъдеш признат за „травмиран“ означава да предявиш претенция за легитимност.

Ако „значката“ на травмата в крайна сметка се окаже по-скоро вредна, отколкото лечебна, Джаванбахт предлага да престанем да я размахваме.

„Вашата свобода“ – да избирате, да преработвате преживяното, да намирате смисъл, да се съпротивлявате – „е най-важното нещо, което притежавате“, казва той. „Казвам на моите пациенти: живеете само веднъж. И всяка минута, която е отминала, е отминала завинаги и няма да се върне“.

____________________________________________________
*Статия на Катрин Роуланд, поместена в www.theguardian.com

Оригиналната статия тук

Превод: Петя Петкова